Ний ли ще оправим тоя свят? Кой не краде, кой не лъже? ♥ ЧУДОМИР
Стъкмяване на делегация за връщане на уволнения акцизен шеф – целево и на облага – „ и пътните заплаща индивидът, и дневните, а ястие и пиянство – колкото щеш. “
Портрет на Чудомир (Димитър Чорбаджийски) от Константин ЩЪРКЕЛОВ (50-те години на 20 век)
Делегация
Върви си завит с вълнено шалче към шията жителят Велко Великденов, побързва си и крепи пакет под мишница.
Насреща му се задава Кольо Коледаров.
– Сватанак, къде по този начин си се разбързал?
– У дома. В къщи си отивам. Купих си нещо за път, та рекох да го занеса.
– За път ли? Къде ще вървиш?
– В София.
– В София, а? По какъв случай, в случай че мога да попитам?
– За оня там, за акцизния. Нали го уволниха, че ще се мъчим да го върнем отново на работа.
– За акцизния шеф ли? Нима за този бунтовник ще се застъпваш?
– А бе по какъв начин да ти кажа, в случай че питаш – не толкоз за него, колкото по частна работа. Нали знаеш, че всяка пролет и есен пострадвам от гърло. Сливиците ми се подуват и болки, болки – не се търпи към този момент. От години се поканвам да ида в София да ми ги изрежат и все няма време, все парите не доближават. И в този момент, разгеле! Познат ми е индивидът, другари бяхме, примоли се, приплака ми:
– Ти, кай, брате, ще я свършиш и никой различен. Ще ми събереш, кай, една делегация, ще я организираш, ще ме спасиш, а аз…
– Ама нали го знаеш, че е незаконен човек, рушветчия и по този начин нататък?
– Зная бе, зная, ама…
– Как по този начин – ама… Не е ли по този начин?
– Така е, правилно е, прав си, само че най-сетне ний ли ще оправим тоя свят? Кой не краде, кой не лъже? Пък нали ти споделям, боли, брате, задушава ме, не мога плюнката си да преглътна. Какви медикаменти не вземах, с какви трици го не постановявах, не минава и не минава. Нужда имам. Трябва да ида в София, нали ме разбираш?
– Ако е въпрос за потребност, и аз я имам. Цяла година към този момент ми вършат едни противозаконни удръжки на пенсията. Писах им един път, дваж, триж – мълчат като риби. Справка би трябвало да се направи на самото място. Лично би трябвало да отида, с цел да я оправя, но…
– Какво само че? Защо само че? Ще идеш и туйто! Не ще идеш, а ще дойдеш с нас, с делегацията. Голяма работа! Какво се желае от нас? Нищо. Събираме се, отиваме при министъра, стоим две-три минути при него, па каквото излезе. Длъжен ли е да ни послуша? Длъжен ли е да ни извърши молбата? Не. Тогава? Ти нито ще приказваш, нито нищо. А като се съберем повечко хора, може и да не влезеш дори. Ще вървиш най-отзад и като се намъкнат всички в кабинета му, ти ще останеш извън и туйто. Кой ще те забележи? Пък и да те видят – голяма работа! Прилоша ми, ще речеш, свят ми се зави и толкова. Интерес е това най-сетне, няма какво да му мислиш. Стегни се и хайде!
– Че знам ли? Някак ми е таквоз…
– Знаеш, знаеш. Аз от през вчерашния ден диря делегати. Колкото повече хора, вика акцизният, толкоз по-добре. Десет, двадесет – няма значение. И пътните заплаща индивидът, и дневните, а ястие и пиянство – колкото щеш.
– Хм, значи, заплаща, а? И пътни, и дневни, значи… Хай да му се не види въпреки!… Ще видя тогава, ще се съветвам с дамата. Ще си помисля…
Продължава си отново из пътя жителят Велко Великденов, крачи си с пакет под мишница и – хоп – насреща му Захари Заговелков.
– А бе, Велчо, а бе, братче, по този начин и по този начин се научих, щели сте да ходите делегати в София бе! Че виж да ме пробуташ да дойда и аз де! Виж да ме наредиш. Баджанак имам там, знаеш, но един зет – чудо! От три години писмо връз писмо ми написа, писмо връз писмо: ела ми на посетители, зет, ела ми постой неделя, две, да видиш каква къща съм си направил и по какъв начин съм се нагласил. И добра женица, написа, и дечица, и градинка, и бездънен зимник със остаряло винце, с луканчица и пушена риба… Само ти ми липсваш, написа, единствено тебе те няма. Ама ха де! Как да ида, като трябват толкоз пари за пътни, по какъв начин да се реша? Та виж, апелирам ти се, виж да я наредиш някак да дойда с вас. Той е авторитетен човек, думата му се чува и може да ни помогне нещо. У тях ще спим. Много радостно ще прекараме.
Съгласи се Вельо Великденов, одобри го в делегацията и отново пое нататък. До пътната врата го спря баба Куна:
– Велчоо баби, вземете и нашия дяда, чоджум! Вземете го, хем да ви помогне, хем да му прегледат очите, че и на дясното му почна да се спуща перде. Вчера му извадихме оскъдно удостоверение. Виж там, синко, виж да наредиш някак, че аз не мога да ида, а кьорав дядо – кой ще го напъти и кой ще се грижи за него?
Вътре в двора го чакаха още трима души. Единият имаше скрито предпочитание да си купи апартамент в столицата, а другите двама да си свършат някаква комерсиална работа.
Горе, в гостната, също имаше претенденти за делегацията. Кой по дело, кой по работа, кой за среща с видни партизани и да купи нещо фешън за жена си, а някои – така, просто да се повозят с трен на непозната сметка.
На другия ден рано делегатите се събраха на гарата и поеха за София. Явиха ли се при министъра, приказваха ли му нещо, застъпиха ли се за някого и дали ги послуша той, не знам, само че на връщане се точиха по един през целия месец.
Акцизният шеф чака, чака, надява се до едно време да го възвърнат на работа, изгуби вяра, види се, и туй ли, онуй ли, па нае едно дюкянче на пазара и почна да продава пастърма, суджуци, луканки и впрочем и тъй като дюкянчето му се случи до кръчмата на Кося Лимбата, провървя му на индивида, потръгна му работата и в този момент живее, прехранва се почти, само че си държи строго работата и на членовете от делегацията на вересия не дава по никакъв начин.
От: „ Избрани творби “, Чудомир, изд. „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1971
* Портрет на Чудомир (Димитър Чорбаджийски) от Константин ЩЪРКЕЛОВ (50-те години на 20 век), galleryloran.com
